ЗА 200 ЕВРО – 240 ГОДИНИ ЗАТВОР, ПО ЕВРОПЕЙСКИ !!
Едни са родени под „щастливи звезди“, други вярват в „съдбата“, трети четат ежедневно „хороскопи“, четвърти са „вечно без късмет“… но всички определено сами избираме как да живеем и какви да бъдем! Дали? Или понякога гладът, нищетата и липсата на образование могат да ни излъжат в преценките и от най-обикновени хора, да се превърнем в най-големите престъпници за всички времена (поне според обвинителите)! Това е една история, в която главният герой може да бъде всеки един беден наш сънародник, измъчен и изстрадал в 30 годишния преход към „демокрация“, решен къде с търкане на билетчета, къде с обещания за бърза печалба да пренареди наново живота си и да се почувства човек! Нека запознавайки се неговата съдба дадем гласност и предпазим, многото бъдещи жертви, които ще попаднат в клопката на опечени престъпници, владеещи манипулацията и контрола над невинни хора до съвършенство! Пазете се! Вярваме, че и българските институции могат да окажат адекватно намеса в този процес, продължаващ вече две и половина години! И така… разказ от първо лице, единствено число в следващите 10 страници…
Намираме се на едно нелицеприятно място, опитвайки се да разберем какво и как е озовало тук един наш български сънародник. Здравей, би ли се представил!?
Казвам се Стоян Петров Димитров, от село Малиново, Ловешко съм. Изоставен съм от майка ми още едногодишен. Баща ми се е грижил за мен и благодарение на него завърших основно училище, въпреки, че бях болнаво и притеснено дете. Работил съм където и каквото намеря и мога, не съм пробирал, важното е да ме вземат на работа. Не можах да се порадвам на щастлив брак, въпреки родените ми от него две прекрасни дъщери.
През 2006-та претърпях тежка катастрофа… Получих лицеви травми, а в последствие и припадъци, на моменти губех съзнание и имах гърчове на ръцете и краката. Тогава животът ми беше почти приключил, бях в кома след катастрофата и лекарите не са ми давали никакъв шанс, дори са искали да ми спрат поддържащите апарати! Тогава баща ми успя да ме премести в Плевен, където по-късно излязох от кома и три години продължи лечението ми по болници… В началото дори не познавах баща си. Първата бях на легло, а следващите две ходех с патерици. Беше чудо, че се завърнах на този свят. Дадоха ми ТЕЛК за епилепсия, разстройство на личността и поведението, дължащи се на увреждане на главния мозък от катастрофата. В неврологията, в която лежах заради ПТП-то се опитаха да ме лекуват, но въпреки това след операцията ми се сковава гърба и заради счупената кост на десния крак, останах с ограничени движения с нето и така останах инвалид. Заради всичко преживяно станах конфликтен и избухлив, не можех да се контролирам и концентрирам. Гърчовете продължаваха, както и безсънието, а понякога дори загубвах съзнание.
Казваш, че си женен и имаш две деца! Разкажи ни повече за семейството си, за работата си и дома ти!
За жалост с жена ми се разделихме след гореописаните събития и останах сам с баща си, които е също много болен и е на 72 години. Пенсията му е едва 193 лева. Намерих си в селото работа в цеха за обработване на дървесина! Бях оператор на една машина, която правеше заготовки за подложките под матраците на креватите. Работех там постоянно, но едва свързвах двата края… Нямаше никаква надежда нещо да се промени в моя живот! На село е трудно, градът е далеч, щерките растат, а аз не можех да им отдам заслуженото. С доходите, които имахме едва покривахме сметките и не оставаше нито лев! За жалост в живота си съм изпадал не веднъж да се сблъскам със смъртта. Когато бях едва на 8 години заболях от орбитална целулит, при която гной в 6-тия зъб тръгва към мозъка и около 20% от децата умират, въпреки, че се среща при по-малко от 1% от населението. Само благодарение на бързата намеса на баща ми и тичанията по болниците след 6 операции успяха да ме спасят! Истинско чудо.
Изстрадал си много в България! Разкажи ни, обаче защо си тук на това място!
Всичко започна на първи януари 2016 г. когато случайно видях в Ловеч моя приятел от нашето село Петър Шошков. Казах му, че за село няма автобус защото почиват, а аз нямам пари за такси да се прибера. Той ми предложи да ме закара до село. Докато разговаряхме по пътя, той ми каза, че щял да ходи в Гърция да докара един бус до България, но се притеснявал, защото там имал много стари актове и глоби и ако го хванели можели да го вкарат в затвора. Чудел се къде на намери някой, за да докара тоя бус вместо него. Каза, че давали 200 евро. Подробности не си спомням повече, но обяснението беше, че е трябвало да се върне буса от град Комотини обратно при собственика му в град Александрополис. Тогава ме попита, дали случайно не искам аз да отида и да взема тия лесни пари за два дни работа… И като се замислих, че аз за толкова цял месец работех… Помислих си, че „хем на супера ще си изчистя сметката, пък и на щерките ще взема по добава нещо…“, а не все без пукнат лев да прекарваме Нова Година! Тогава той се обади на някого по телефона и каза, че е намерил човек! На мен ми каза, че няма да има никакъв проблем, да не се притеснявам.
Да разбирам ли правилно, че животът ти е бил толкова труден, че за тези 200 евро си се решил да отидеш за два дни в чужда държава, без да знаеш тамошния език за да прекараш един микробус?
Да, нямах пари и се съблазних от тези 200 евро! Отидохме на село, той каза, че веднага трябва да тръгваме, преоблякох се докато той ме чакаше в колата. Той говореше по телефона, докато сядах обратно в колата, а от разговора му разбрах, че нямал пари за бензин!? По телефона му казаха „да намери“ и да тръгваме за София, там ще му ги върнат. Предложих му да взема от село от моя приятел Аличко малко пари, а после той като се върне, да мине да му ги върне. Отидохме и взех назаем, заредихме и от там за София. Вече беше станало втори януари. Имаше проверка на пътна полиция на пътя. Спряха ни и ни правиха проверка, на него му съставиха Акт, защото нямаше винетка. След това продължихме към уговореното място! На автогарата ни чакаха двама мъже. Бях много гладен. Поръчаха ни вечеря, не бях ял нищо и приех. Единият ми каза, че ще ми купи билет за Атина, а там ще ме посрещнали негови познати и ще ме настанят да преспя. Щели да ми дадат ключовете за буса и като съм го бил закарал при собственика, онзи щял да ми плати. Тръгнах вечерта от София за Атина с автобуса. До там не разговарях с никого. Като пристигнах ме чакаха един мъж и една жена, които не познавах и никога не бях виждал. Казаха ми, че отиваме в града дето е микробуса. Като стигнахме вечерта ми наеха стая в хотела и се настаних. Тогава чух жената да говори по телефона и спомена мъжкото име Аладин. В последствие когато всичко за мен приключи си дадох сметка, че може би това е бил човекът, които ги ръководеше. До тогава не подозирах нищо. Мислех, че върша услуга на приятеля ми и се радвах, че ще изкарам тия 200 евро. На сутринта ми дадоха един телефон, запалих буса и ми казаха, да карам за Александрополис. Ще сме се чули по-късно, като говорят със собственика, да ми кажат точно къде да го оставя.
Според теб, тези хора просто са поискали от теб да прекараш един бус от точка А до точка Б, така ли? Не се ли попита защо не са си взели местен, ами търсят чак от чужбина?
Аз не знаех, че те търсят, мислех си, че моят приятел е трябвало да го прекара и че му правя услуга… В онзи момент, всичко стана толкова бързо, аз бях щастлив, че ще се опарича и може би верните въпроси са ми се изплъзвали, а може би не съм и очаквал, че може да бъда въвлечен в такъв сценарии и престъпление… Тръгнах с буса около 9 часа сутринта. Карах около 60 км. и видях на табела да пише, че остават 120 км. до Александрополис. Зарадвах се, че съм вече минал една трета от пътя. След около 50 км. още шофиране телефонът звънна, обади ми се онзи „същият глас“. Каза ми, че по пътя на една бензиностанция е трябвало да кача и някакви хора. Те щели да ме чакат там… 2,3-ма мъже, които да съм бил оставил в Александрополис, където съм щял да оставя и буса. Аз попитах какви са, но „Гласът“ ми каза по телефона остро, че съм можел сам да се прибирам до България пеша ако не искам, но ще си нося вина за поетия и незавършен ангажимент…
Притесних се, но имаше място къде да се съберем, защото бусът беше товарен от най-големите, с една единична и една двойна седалка отпред. Дори и не предполагах, че качването на хора на стоп в Гърция е било незаконно. Аз в България десетки пъти съм пътувал така. Малко преди да достигна въпросната бензиностанция ми се обадиха за да ми кажат коя е и че била изоставена, да съм бил спокоен, нямало проблем. Стигнах, видях там да чакат. Часът вече беше почти 10 сутринта. Спрях и с едното спиране единия отвори задната врата на буса. Изведнъж от храстите започнаха да излизат хора и да се качват отзад, не можех да ги преброя на огледалото, виждам само с едното око, другото ми е изкуствено! Видях, че са повече… може би над 20… Страшно много се уплаших. Онзи дето затвори вратата беше турчин. Веднага набрах на номера от телефона… Зазвънях на номера, от които ме търсеха, но операторът ми говореше нещо на гръцки и никой не вдигаше… Още коли минаваха, а аз вече съвсем се бях стресирал. Тогава се сетих, че те знаят за децата ми и още повече се уплаших!! Ами ако им направят нещо лошо…?! По пътя минаваха коли, предполагам виждаха, че се качват тия хора в товарния бус, а за вече се бях панирал от страх и за моя и за живота на децата си! Онзи отзад се качи при мен. Причерня ми. Поех въздух, запалих и тръгнах, молейки се да стигна до там без проблеми… Прекръстих се и си казах, „само 50 километра са!“ След малко се свързах с онзи номер, „Гласът“ ме попита колко хора били? Казах, че не зная, но са много , не са само двама,трима и той затвори…
Да разбирам ли, че едва когато си видял толкова хора си разбрал в какво си бил въвлечен? До този момент не си ли даваше сметка, че някой се опитва да те вкара в престъпление?
Не е лесно, когато нямаш една стотинка, казваш си, все един ден нещата ще се оправят и аз се зарадвах на шанса да изкарам тези бързи 200 евро… Сега като се замисля, колко глупаво съм бил постъпил и как елементарно съм се оставил да ме водят за носа ми става още по-тъжно… Да си глупав не е престъпление, но в онзи момент имах чувството, че нямам избор, защото се бях уплашил да не ми отмъстят ако откажа в онзи момент и ми направят нещо на мен и на децата ми… онзи остър глас в телефона… До онзи момент и не предполагах, че съм бил предварително обработен от тези хора и заблуден, за да вляза в тази роля! Ако бях се усъмнил, колкото и глупав да съм, не бих го направил. Искрено съжалявам за случилото се и ужасно ми е мъчно за децата ми, че им причинявам всичко това и на тях.
Какво стана след това? Успя ли да достигнеш до заветната крайна точка, да вземеш онези мечтани 200 евро или… Не ти ли дадоха поне пътни пари?
За моя жалост, Не! Едва изминах около петнадесет, максимум двадесет километра и бях застигнат от бял джип на органите на реда… Показаха ми с ръка да отбия в дясно, на мен ми причерня, отбих, излязох и легнах по очи… Те ми говореха, но аз нищо не разбирах, само им показах телефона и се молех да се свържат с онзи глас от телефона… Полицията отвори врати и натръшка всички на земята… Тогава вече осъзнах, че това е края, от тогава до днес не минава ден да не съжалявам за глупостта си… породена от глада и безпаричието у дома. За съжаление не само не получих онези 200 евро от които бях заслепен, а се оказах в ситуация в която ще си спечеля едни 240 години затвор за трафик на емигранти, защото в Гърция законите са сурови и не прощават. Тях не ги интересува излъган ли си, прост ли си или си гладен… И така започна моето влачене по арести и затвори, премествания и мъчения… вече две години и половина!
Вечерта преди да тръгна с буса, когато ме настаниха в хотела ми дадоха 50 евро за да съм имал някакви пари ако нещо се наложи и за храна по пътя. Нито стотинка повече не съм взел, никой нищо не ми е плащал, нямам и представа дали и кой е взимал пари в тази схема! Аз дори тези 50 евро не бях харчил, защото исках да си ги спестя. Вечерта не излизах от стаята, а по пътя не спирах никъде, бях си взел вода. Тези пари ми ги взе полицията и ги описа при задържането на пътя… това се случи около 10:30 преди обяд на 4-ти януари 2016 г. Интересно е, че никъде в документите не виждам да е записан този час в които ме арестуваха! Това бе последният ми почивен ден от работата за новата година и стана първият от ходенето по мъките!
Потърси ли помощ, адвокат, право на защита, от родината няма ли кой да ти протегне ръка!? От страна на посолството и консулството не ти ли съдействаха в този нелеп казус! Една ли не ти си най-големият престъпник на всички времена с тези 240 години затвор! Дори и да работиш, нямаш шанс… това е доживотна присъда!
За съжаление от никъде не получих до този момент помощ! Когато ме арестуваха не ми предоставиха възможност да се обадя, не ми предоставиха дори преводач, за да разбера какво ми говорят. Въпреки всичко, не мога кажа, че полицаите се държаха лошо. Не съм бил малтретиран. През цялото време всички ми викаха „Малака“, като си мислех, че това е нещо като „мангал“, а аз не спирах да им казвам, че съм българин, а не мангал! Едва в последствие наши българи ми казаха, че означавало, че съм бил прост и глупав. Ми те хората са си били прави, сега като осъзнавам как съм бил въвлечен в това, естествено съжалявам за това мое действие, съжалявам, че навремето не можех да продължа да уча, а трябваше да работя за да преживяваме, съжалявам, че загубих жена си, въпреки, че здравето бе онова, което не ми позволи да бъда нормален човек… Съжалявам и заради чувството, което изпитват днес децата ми… Признавам, че извърших гореописаното, част от него от глупост, друга от страх, трета в желание да изкарам тия проклети 200 евро и се надявам, че съдът ще ме разбере и накаже спрямо деянието ми, както и че държавата ще залови организаторите и така ще спре, други прости хорица като мен да бъдат въвличани в такива престъпления! Със сигурност организаторите на трафик на хора трябва да бъдат в затворите, както и всички ние участвали в тези деяния, но нека присъдите ни бъдат пропорционални на греховете и престъпленията ни, а не само ние да носим последствията, а те незаловени да си продължават трафика с емигранти… емигранти, които запада взима дори под крилото си, учи ги, прехранва ги, дава им работа и се опитва да устрои и да им помогне да се асоциират, а мен наказва с доживотен затвор, за това, че същите тези хора съм ги превозил някакви си 15 км. при това със страх за живота си и този на близките ми!
Други задържани има ли освен теб, не помогнаха ли твоите показания да се предявят обвинения и към други хора, все пак ти видял част от лицата в схемата, говорил си с тях по телефон, знае и имаш информация?!
До колкото ми е известно, освен мен е заловена и Галя Николова Трифонова, но незная кога и как! Тя беше заедно с мен на първото ни явяване пред съдия или прокурор не зная, може би това да е било нещо като предварително дело, аз нищо не разбирах какво ми говорят. Аз не присъствах през цялото време за да чуя Тя какво казва, нито в какво е обвинена. За други лица не зная да има за момента освен нас двамата. В последствие ми представиха разни документи, както и преди това в полицията и ареста. Караха ме да се подписвам, незнам какво съм подписвал и какво не, повечето пъти казвах, че не разбирам и молех да ми обяснят или да ми дадат преводач! Мисля, че въпросната госпожа има общо със собствеността на буса, но не съм сигурен. На един от разпитите, не зная дали е било разпит всъщност в затвора дойде един друг българин, които знае малко гръцки и ми обясни част от нещата, но за мен всичко е пълна каша. Успях да се свържа от затвора с консула в ГП на Р България в Солун г-н Агайн и да поискам помощ. Търсих го не веднъж, той ми каза, че част от документите ми са му на бюрото, лично не ме е посещавал никой нито в ареста, нито в затвора, не са ми предоставяли официален преводач, нито зная кой ме е защитавал, дори и да съм имам служебен адвокат, едва ли съм разбрал нещо на гръцки, какво ме е питал и какво е говорено от мое име, доколкото разбрах в този казус българският консул е нямало какво да направи, такива били законите на тази страна!! Надявам се обаче, че от българското посолство и от генералното консулство ще следят за в бъдеще развитието на делото ми и ще изискват документите по него, за да се види, че на практика нито зная в какво съм обвинен, нито разбирам какво съм подписал, нито какво е реалното крайно наказание, ако имам такова. Казаха ми, че щяло да има пак дело… Подробности за сега не зная.
Ето все пак имаш някакви документи от гръцките власти, знаеш ли какво пише в тях, кога ти ги дадоха?
Да, имам. Част от тях ми дадоха още при първия разпит или както там се казва, може да е и предварително дело, не зная. Аз нищо не разбрах! Исках да си намеря адвокат да ми помогне, но в ареста имаше няколко души, с които по малко се разбрахме и ми обясниха, че адвокатите искали по 3 000 – 5 000 за да те отърват, а за начало поне 1 500 – 2 000 евро трябвало да им дам, от де тез пари в мен… Един път говорих с дома по телефона, за жалост близките ми са в крайна безизходица и е невъзможно да съберат такава сума. Остана ми надеждата, че ще ми предоставят служебен адвокат и се надявах, че ще ми предоставят и преводач… за жалост още не ми е ясно да разполагам с такива. Единствената помощ е от тук в затвора, един българин владее гръцки и частично ми превежда какво пише в тия хартии. Той дори ми превеждаше пред управата на затвора когато проведоха нещо като допълнителен разпит, знам ли и аз какво е… Лошото е, че понякога може да съм подписвал някой документ, мислейки си, че е молба за адвокат или преводач, пък да е било друго… не съм сигурен в това. Преди няколко месеца ме преместиха от един затвор в друг, незная наказание ли и какво, никой не ме осведоми… Там имаше и българи и водехме по малко разговор, тук съм изолиран на този остров далеч от дома без да познавам никого, надеждата за мен е изгубена, а с тези очакващи ме 240 години затвор съм тотално отчаян и притеснен… започнах отново да проявявам частично признаци на болестта си!
Като каза болест, в началото спомена, че си бил освидетелстван от ТЕЛК след катастрофата, която си преживял! От българските документи виждам, че имаш 67% инвалидност! Тук обърнаха ли внимание на болестта ти? Преди малко спомена, че си с едно око!
Ами първо докато бях в ареста в Александрополис получих епилептичен припадък и мисля, че още от там са описали, че не съм добре, но дали и точно какво пише, не зная. След този случай ходех с придружител. В последствие в Атина в затвора няколко пъти ме водиха в болница за да ми правят разни прегледи, изследвания и скенер дори. Изписаха ми разни лекарства, които и до днес пия, но въпреки това не се чувствам добре. От хапчето, което ми дават за епилепсията ми е зле от години. Аз го пиех и в България първоначално, но ми го спряха заради непоносимост! Аз им казах тук, но те дали ме разбраха… незная, това пак ми дадоха същото. В Ханя последно ме водиха на ядрено-магнитен резонанс, но ми се стори, че хич не им пукаше, гледаха по-бързо да ме закарат и върнат, за жалост не разбирам все още какво си говорят добре и това ме мъчи още повече, защото не зная как съм здравословно и дали не се влошавам?! Самите лекари в затвора и тук, и в Атина знаеха, че не съм добре.
Окото си загубих при катастрофата през 2006-та, почти никой не знае, че съм с изкуствено, защото лещата е с добро качество и се забелязва, само ако си местя погледа… Но знаете как е без око. Трудно се прави и преценка за обем, разстояния. Мислите ли, че ако не бях в нужда в това състояние бих поел за Гърция за тези 200 евро. Но когато си гладен, а това е една месечна заплата, очите ти са затворени, ушите ти са запушени, устата е безмълвна. Готов си едва ли не на всичко… Ех, колко лесно изглеждаше това и само за два дни работа, но не.
Да се върна на здравословните ми проблеми обаче. Сега са ми изпратили от България заверен документа от ТЕЛК и чакам от тук от местното „Сдружение на Българите на остров Крит“, обещаха да ми помогнат с превода защото имали няколко гръцки адвокатите с право да превеждат и заверяват и се надявам, че като го представя, ще покаже, че не съм бил добре и от преди… години наред. Нямам никаква финансова възможност дори да си позволя адвокат да ме представлява… защото както казах с баща ми едва свързвахме двата края в България. Искрено се надявам да ми помогнат от сдружението и да ми намерят някой адвокат, които да ми помогне, но не зная как ще му платя! Освен, че съм физически и психически зле в този момент съм в безизходица и мисълта за доживотен затвор направо ме погубва. За жалост гръцката система е много сложна и на лица в затвора като мен е доста трудно да се освидетелстват без да имат извадени местни осигурителни номера и да са вписани в осигурителната система.
Идвали ли са ти до днес на свиждане през тези две и половина години!?
Кой да дойде да ме види!? Никого си нямам вече, децата са малки, майка им позволява да ме виждат само ако имам някой лев да им занеса, въпреки, че ходех доста често в Ловеч да ги посещавам. Тя дори не позволяваше да виждат баща ми последните години, въпреки, че работех и плащах издръжка за тях… Как да дойдат, та те са още непълнолетни! Баща ми е много болен, претърпя тежки процедури, а и не само здравословното му състояние е проблем, а и финансовото му. Близки приятели от доста години истински нямам, след катастрофата животът ми се обърка тотално, за съжаление… аз съм един отчаян човек! Вече нищо не ми остана, нямам и надежда никаква, че нещо може да се промени, просто защото няма кой да се застъпи за мен! Зная, че съм нарушил закона и приемам вината си за това, но не мога да осъзная, Аз ли съм най-голямото зло на този свят, та животът ме наказа по този начин.
Липсата на комуникация със семейството и децата ужасно ми тежи! Ужасно ми е мъчно за тях и се моля, да стане чудо за да мога един ден да се прибера у дома и да ги прегърна!
Воденето на този разговор за теб бе доста мъчително, какво послание искаш да отправиш от тук от затвора към близките, към институциите…
Надявам се, да не бъда съден глупостта си, а за последствията които моите действия са довели… Защото тези хора, които се оказа, че аз съм превозил, днес са някъде из Европа, дали са им документи, намерили са им работа, подслонили са ги, учат ги на местния език, дори им заплащат помощи от парите на данъкоплатците, а мен за това, че излъган и в страх ги прекарах по магистралата 15 километра ме наказаха за всичките злини на света! Вярвам, че има честни и почтени хора и ще ми протегнат ръка, искам да бъда казан за действията си но пропорционално, както и всички останали имащи вина! Защото трафикантите на хора са там навън и продължават да печелят пари и прекарват хора, там са и крадци на милиони, богаташи обрали ни и довели ни до това състояние да просим, там са незаловени убийци на хора, никога не влизащи в затворите, ако пък недай си боже ги заловят максималните им присъди са не повече от 10 години, които те излежават на половина… Спомням си как на един състезател по фигурно пързаляне у дома в България дето беше пиян ударил едно момиче и момче му дадоха само условна присъда! Аз не отричам вината си, когато седя на моменти в двора дори се разкайвам пред самия себе си и глупостта си! Искам достойна и честна присъда за извършеното от мен и ще я излежа, но нека не бъда най-големия престъпник за всички времена! Тук в затвора ни носят разни неща по европейски програми, едни казаха, че това са били жълти стотинки, големите пари ги давали на емигрантите, за облекла, за помощи за да ги интегрират! Ех, и аз помогнах на тези емигранти, но заплащам с кръвта си обречен тук на 240 години затвор! Моля се всеки ден и вярвам, че ще дойде и моят ден, че някой някъде ще ми протегне ръка и ще се завърна в бащината къща, ще прегърна децата си и ще им се извиня, ще продължа да живея оня обикновен селски живот, но щастлив близо до тях… Съжалявам… не мога повече…
…
Надяваме се, че българските институции ще ни протегнат ръка за да помогнем на Стоян да получи подобаващо наказание, а истинските трафиканти на хора да бъдат открити и вкарани в затвора! Призоваваме граждани и адвокати, ако могат да помогнат, да се обърнат към „Сдружение на Българите на остров Крит“ и не само да дадем надежда, но и да се преборим с тежката наказателна система в Гърция за такива престъпления!
Петър Анастасов
www.BulgariaPress.com
